17 глава, 6 книга

17. Сватба в бяло
Превод: ki6i

На следващия ден с Александър се видяхме в гробищата при надгробната плоча на баба му.
- Мисля, че мина добре. – казах, докато тичах към него.
Той ме поздрави с дълга целувка:
- Беше много мило от страна на родителите ти, че ни поканиха. Никой друг от града не би си направил труда да ни потърси. За тях това означава много.
- Родителите ми наистина те харесват. Харесват и семейството ти.
Александър отметна косата от лицето ми:
- Но има някои неща, които трябва да ти споделя.
- Май бащите ни все пак имат нещо общо. – казах замечтано.
- Да, Константин е страхотен. Но не ме възприема като истински творец. Приел е, че просто минавам през такава фаза.
- Защо го наричаш по име?
- Рядко го виждам. А когато е тук, винаги е зает с работа. Баща ми винаги се дразни, когато почна да му говоря. Рейвън, имам да ти казвам нещо. Не те представях пред тях толкова дълго защото бях... объркан. – направи пауза и се опита да намери правилните думи.
- Те ме харесват, но просто не искат да стана като баба ти – изгнаник в собственото си семейство. – казах.
Александър кимна.
- Представям си как щяха да реагират нашите, ако знаеха че си вампир. Осъзнавам, че може би и с твоите родители е същото, защото съм смъртна.
- Е, и това...
- Но мисля, че можем да се справим. Като едно голямо щастливо семейство. Знаеш ли чак е смешно. Ако моите родители знаеха за твоите, пък и за теб...
- Какво си мислиш, че щяха да направят? – попита ме, придърпвайки ме към себе си.
- Нямаше да ме пуснат да съм тук с теб на гробищата, на свещена земя. Това поне е сигурно.

Дулсвилкстото гробище бе декорирано като за сватба. Аз стоях пред прага му облечена в бяла булчинска рокля без презрамки и дълги ръкавици без пръсти. Шлейфът на роклята ми бе дълъг колкото ковчег. Столовете, пълни все с непознати лица, бяха подредени по влажната трева.
Господин и госпожа Стърлинг ме посрещнаха под арката от ковано желязо. Там стоеше и Беки в розова шаферска рокля, която въобще не пасваше на обстановката. Джеймсън, в шофьорската си униформа, играеше ролята на шафер. Свещеникът бе наметнат със зловещия плащ на Смъртта.
Александър, сияещ в неотразимия си костюм, ме очакваше.
Баща ми се приближи до мен и ме хвана здраво под ръка. Поради някаква причина аз се съпротивлявах, точно както като малка се опитваха да ме водят на уроци по плуване. Водата винаги бе прекалено студена, а банският ми винаги бе още влажен от предния ден. И тогава баща ми ме държеше така здраво:
- Време е за плуване. – казваше ми с намигане.
Вървяхме между надгробните плочи, а дъждовните капки удряха по воала ми.
Опитах се да открия мама. Тя седеше в първата редица с гръб към мен. Когато достигнах до нейната редица, чух как прошепна: „Защо искаш да си като нея, когато можеш да си като мен.”
Бях ужасéна от коментара й, но баща ми продължи да ме води към олтара.
Лицето на свещеника бе в сянка, но пък Александър бе зашеметяващ. Той пое ръката ми и я стисна здраво. Беки вдигна воала ми. Прелестният ми вампир наклони шията ми и се усмихна. Зъбите му проблеснаха, но по някаква причина аз не се уплаших. Двата му кучешки зъба нежно пробиха меката плът на шията ми. Замаях се.
Можех да усетя аромата на кръвта – собствената си кръв – докато се стичаше надолу по шията ми. Стече се чак до бялата ми булчинска рокля и се разпръсна като боя.
Гостите започнаха да ръкопляскат и радостно да поздравяват като обезумели. Станаха на крака, усмихвайки се. Всички бяха вампири. Дори все още малките кучешки зъби на приятелката ми Беки проблеснаха. Баща ми ми се усмихваше, а мама ми се присмиваше, но и двамата имаха бисерно бели вампирски зъби.
- Стърлинг пристигнаха в града! – понесоха се радостни викове из гостите.
Замръзнах, втренчена в родителите си. Това не бе нещо, което родителите ми биха искали да стана – едва ли го искаха и за самите себе си. Но сега вече бе прекалено късно за всички ни.

Събудих се и видях, че всичките ми съученици ме зяпат. Сигурно се бях унесла от часа по литература. Господин Нейпър удряше с показалката си по бюрото:
- Това ти е за трети път тази седмица, Рейвън. Ще трябва да поговоря с родителите ти за сънните ти навици.
Тревър се обърна от първата редица и ме погледна. Подари ми една от съблазнителните си усмивки и поклати глава. За първи път в живота си се радвах, че го виждам. Бе далеч по-поносимо да видя вечният си враг като кошмар наяве, отколкото родителите си като вампири дори и само на сън.